автор: Иван Станков

Когато говорим за прослойката на чорбаджиите винаги оставаме резервирани и никога единни в мнението си за тях. Чорбаджията е останал в стиховете и публицистика на Христо Ботев като „шпионин, предател, изедник и експлоататор на народа”, т.е. като символ на чуждопоклонството и характера на духовно мъртвия и таящ неприязън човек.

 Дори пише, че каквато омраза храни българина към турчина, такава храни и към чорбаджията. С такава представа сме останали и ние, израствайки с представата за „злото лице” на чорбаджийството. Но дали има основание да смятаме така, ще разберем в следващите редове.

Чорбаджийството в Българско е част от българската буржоазия, която ще изгради капиталистическата база, от която ще се зароди цялото движение, национално, духовно и прочее против поробителя. Неговото зачеване е свързано с икономическите променим, които настъпват в Отоманската държава след краха на нейните амбиции към Европа и подписването на Карловацкия мир от 1699 година. Оттам нататък започват коренните преобразувания в нейната икономическа и стопанска система. Но все още господства източната феодализъм и монотонност, или както го нарече Левски „деспотско-тиранска система”, които измъчват населението в ежедневието си и ги спират да прекрачат прага на Новото време. Но в такива трудни времена се ражда и българската буржоазия, за която няма достатъчно източници и данни. Вероятно и те самите не са осъзнавали тази своя роля в историческата канава на Възраждането, но е съвсем ясно, че без тяхната материално-техническа база и капиталистическа стойност, Възраждането можеше и да не стигне до своя духовен апогей, защото „базата определя надстройката”.

Буржоазията се създава в градското пространство и се обуславя с развитие на занаятчийството и търговското-промишленото производството, което пък от своя страна води до имущественото разслоение сред обществената йерархия. И тук можем да отделим различните степени и различните групи от българската буржоазия.

Върхът на социалната пирамида се заемала от едрата буржоазия, чиито представители били лихвари, индустриалци, собственици на търговски фирми и прочее. Те не били голяма част от социалната йерархия на тогавашното общество, но тяхното влияние не е било никак малко, а от тях е зависело до голяма степен и стопанския живот на даденото населено място. Разбира се не можем да правим аналогии с едрата индустриална буржоазия във Великобритания например във времената на Индустриалната революция, но все пак, в рамките на източен ориентализъм и феодализъм, те са успели да използват капитала, идващ от Запада за „съживяване” на Отоманската държава и са започнали да създават бизнес проектите на новото българско време. Следващата група, която се числи към социалната стълбица е на средната буржоазия, към която се числят търговски посредници, манифактуристи, заможни занаятчии и прочее. Тук, в демографски план, са една обширна част от българското население, върху която лежат обществените дейности и които са и представители на съответното селище. Тук се числят и чорбаджиите, за които ще заговорим след малко. И третата част се състояла от дребните и средни градски и селски стопани, които освен, че били мнозинството (бакали, тепавичари, търговци на дребно), следователно са и „гърбът” на който се опира българския елемент и по-късно българския авангард по време на революционните движения.

И тук е редно за разгледаме чорбаджийството като явление, неразделно с възрожденската епоха. През XVIII и XIX век все още тази прослойка присъства в обществения строй, но и силно въздейства върху отношенията тогава. През 1857 година се издава „Закон за чорбаджиите” в Търновския санджак, в който се говори, че те са платени длъжностни лица, натоварени с фискални функции (събиране и разпределяне на основните данъци за държавната хазна). Тази дейност те вършели в срок от 1 година. Но тук идва и момента на корупция, като при такива условие е било лесно да злоупотребят или да присвоят от взетия налог една доста голяма част, с която забогатявали, за сметка на данъкоплатците. Точно такива чорбаджии се оплюват във възрожденската преса и предания.

Още в първите векове на османското робство, институцията на чорбаджиите е пряко свързана с общинското самоуправление на българите, но това е до началото на Възраждането. След това на чорбаджията започва да се гледа като на богат човек, който експлоатира чуждия труд, за сметка на своето благо. Тази теза за класовото разделение между „потисници, грабители” и „трудещите се неуморно селски маси” е била удобна на властта преди 10 ноември да критикува капитализма. Христо Гандев дори обръща внимание, че въпреки грабителския подход и изедничеството на чорбаджиите, те имат важно място в стопанския живот за българите на прага на новото време и създават първите български капитали. В следващите редове ще дадем примери за чорбаджии от различен занаятчийски корпус – земевладелци, скотовъдци, търговци, промишленици (манифактуристи и други), които дават ясен знак за стопанския напредък на даденото населено място, т.е. играят ролята на стопански барометър за икономическия живот в населеното място. Понякога по-голяма, друг път по-малка част в производствените и промишлени дейности и стокооборот в населеното място.

Тъй като започнахме от Търново, нека погледнем кои са тамошните „знатни” сред българското мнозинство. Георги Попсимеонов, който е бил крупен търговец, който в продължение на 40 години е бил лицето на Търново в обществените работи и дейности. Стефан Карагьозов бил лихвар, търговец, фабрикант, който разгърнал мащабна стопанска дейност в Търново, който със средствата, които притежава посторява фабрика за препработка на пашкули, за производство на спирт, за бира и парна мелница. Друг влиятелен чорбаджия от Търново бил Хаджи Минчо Цачев. Той е бил влиятелен търговец на едро, който в съдружие с други търновски търговци основават кантори в Цариград, Виена и Свищов. Хаджи Минчо не се срамувал от българското си потекло, не се отказвал от народността си, не последвал много богати българи от онова време, които се писали за гърци. Точно обратното, той, със собствени средства за делото, подпомагал все повече засилващата се борба с гръц­ките фанариоти и станал водач на българската национална партия в Търново. С негови сред­ства било отново въздигнато през 1849 год. запаленото от гърците и изгоряло българското училище при църквата „Св. Никола“ в Търново, което Хаджи Минчо направил триетажно. Той се грижил и за църквите, като настоявал там да се служи и пее само на български.

Емануил Шишманов е също представител на едрата търговска прослойка, занимавал се дейно с вносна и износна дейност във Видин, Свищов, Виена и Будапеща. Даже, през 1835 година получил австрийско поданство, което правило работата му по-лесна. Безспорно един от най-видните стопански и будни дейци сред тази прослойка е Димитраки Хаджитошев от Враца, който организирайки огромна стопанска дейност започва да създава в над 30 селища във Врачанско манифактурни работилници за изработка на коприна, за топене на руди и метали, за варене на ракия и прочее. Той става известен като водач на черковно-националното движение и яростен противник на тамошния митрополит Методий, като той и цяла Враца желаят да бъде българин техния духовен пастир. Но под влияние на гръцки владици е заловен и убит през 1827.

Димитраки Хаджитошев

Един от първите ни манифактуристи изобщо е габровецът Хаджи Христо Рачков, който на прага на XIX век е създал една от най-изявените и централизирани манифактурни производства за произодство на коприна, което му е донесло огромен капитал. Имал е фабрики в Габрово и Казанлък. Дейно търгувал на панаирите в Узунджово, Сливен, Букурещ и други. Той купува много земя купува – лозя, ниви, ливади, тепавици, воденици. Участва в подготовката на гръцкото въстание. Синът му прави рекапитулация на имотите му след смъртта му. Открива, че баща му е разпределил наследството си на различни места като Габровско, Търновско, Никополско, Казанлъшко и други. Това показва, че той е един от най-прозорливите буржоа в самото зараждане на прослойките.

От бегликчиите най-изявен е Петко Догана от Копривщица. Той събирал данъка върху овцете в различни региони на българските земи, като стигал чак до Албания. Редом с него човек като Божил Чорбаджи от Котел замогнал финансово по-време на кърджалийските размирици.Станал известен, освен като голям бегликчия, а и като собственик на къшла с 500 глави добитък. В Котел се издига още един търговец-предприемач като Стойко Попович – бащата на Георги Раковски, който създава работилница за изработка на гайтан от чаркове и дараци, с внос от Великобритания, а през 1827 година става доставчик за турската армия на аба в Цариград. Годишно в Котел се изработвали 20 000 топа аба.

В чорбаджийското пространство е добре известен копривщенско-пловдивския род на Чалъкови. Вълко Чалъков си изгражда име на знатна личност в Цариград, като по професия е джелепин и бегликчия. Той също се изявявал и като щедър дарител и поддръжник на множество стопански дейности в българските земи. Синът му Недельо Чалъков е снабдявал Цариград с овце като джелепбашия. Стоян Чалъков също е поел родния занаят и се е издигнал в очите на обществото, освен със своята стопанска дейност, а и със своята щедрост и отдаденост на българската кауза. Дарява средства за строене на църкви и училища, не само в Пловдив. Бъдещият политик, общественик и лекар – Стоян Чомаков също е част от този род, тъй като неговата майка е от Чалъковския род.

Вълко Чалъков

Хаджи Станьо Врабевски, наричан още „Тетевенският Ротшилд”, е бил освен изключително богат ( според Ст. Заимов имал „до десет хиляди лири”), той е бил отдаден на революционното движение и борбата за свобода. В Тетевен и околностите, благодарение на солидния си капитал, е бил гледан с респект от турските власти и е имал възможността да определя своя политика на Тетевен. Благодарение на своя добитък, който той изнасял за Австро-Унгария и Влашко, замогнал и се превърнал в истински притежател на човешките съдбини в своята околия. Но, както мнозина, е захласнат по българското национално-освободително движение. Познавал се е лично с Левски и участва в обира при Арабаконак (22.09.1872), където е заловен, а по време на разпита е напълно откровен към въпросите на разследващия случая :

„..Ами ти, бре, хаджи, защо...? Какво ти трябваше? Нали всичко си имаш? ...Свобода на България ми трябва, ефенди.”  

Хаджи Станьо Врабевски

Разбира се, можем да посочим имената на много видни чорбаджийски представители като Чорбаджи Мою от с. Голяма Железна, Ловешко; еленският предприемач Христо Михайловски; казанлъчина и именит търговец Стоян Груеч (чорбаджи Стоенчо); мецената джелепин от Одрин Хаджи Найден Кръстев, който завещава 200 хил. гроша за обществени и просветни нужди – един истински и безусловен жест към българския народ; Александър Шишманов; Хаджи Трайко Рекали, който славейки се като голям скопски чорбаджия, бил и страстен дарител; Христодул Шишманов от Хасково, който бил радетел за напредъка на просветното и църковното движение, който отстоявал националните интереси. Разбира се, списъкът е голям, и е трудно да се опишат всички от тази прослойка, които са били ревностни патриоти и достойни хора.

Чорбаджийското явление е имало злочастната съдба да се появи на фона на преход между феодализъм и буржоазнокапиталистическо стопанство и то в Отоманската държава, където буржоазен ред не е познат таму. Тук дадохме яснота за някои от чорбаджиите, които неопетнени от хулите „експлоататори и грабители” са се показали като хора, даващи мило и драго за народното благо, будни българи и всеотдайни дарители. Естествено, не всички чорбаджии имат такъв манталитет и стремеж към по-добрата промяна, но бих заключил, че хвърляйки „черното петно” върху всички чорбаджии, ние изпадаме в огромна заблуда, пренебрегвайки тези личности, които са се лишили от много за да се стигне до паметния момент на българското освобождение.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА :

1) Грънчаров, М. Чорбаджийството и българското общество през Възраждането. София, 1999.

2) Стоянов, Ив. История на Българското възраждане. Велико Търново, 1999.

3) Генчев, Н. Очерци. Социално-психологически типове в българската история. София, 1987.