Автор: Цветан Ревански 

   През VIII в. Арабският халифат прави неуспешен опит да превземе Европа и Балканите. Седем века по-късно друга мюсюлманска империя – Османската, успява. Дали причината е в числеността на армиите, в уменията на командирите или в нещо друго, ще се опитаме да разберем. 

  Голямата кампания на арабите с цел да превземат на Европа.

 

   Арабският халифат през VIII век е в религиозен и военен подем. Новата религия - ислямът се разпространява с пълна сила. Сто години след нейното създаване тя вече е успяла да се разпространи на три континента:

                                                                                                 Приблизителните владения на Халифата през VIII в. 

 

   Едно от нещата, които учението изповядва, е че воините загинали в името на Аллах ще отидат в рая и там ще ги чакат куп хубави неща. Това е може би една от причините арабските воини, (а по късно и османските) всъщност всички мюсюлмански войски, да се бият без особен страх. След завоюването на Мека и Медина, Дамаск, Сирия, Йерусалим, Анатолия, превзели и Александрия, цял Египет, Персия, Афганистан, Армения, голямото северно крайбрежие на Африка, цяла Мала Азия, Кипър, Родос, Триполи и Картаген, а през 711 г. маврите (така са наричани мюсюлманите в западните владения на халифата) превзели Испания, през 716 г. паднал и Лисабон, след това те се насочили към Франция.

  

   Междувременно на изток, след големи приготовления, друг известен арабски пълководец на име Маслама се прехвърля от Мала Азия в Тракия. Най-вероятно целта на двете ислямски армии, нахлули от западна и източна Европа, е да я заклещят едновременно от двете страни и да я превземат. Войската на Маслама била впечатляваща - според Михаил Сирийски флотът му наброява около 5 000 кораба, а сухопътната войска - 200 000 души. Да предположим, че тези твърдения са преувеличени (макар неговите думи да не се оспорени от никого) и армията на арабите е била почти наполовина - примерно 120 000, все още ни остава налице една изключително масивна военна сила.

   Маслама обсажда Константинопол през 717 г. по море и суша. По същото време изпраща голям авангарден отряд, който да нахлуе във вътрешността на Тракия и да разори местните крепости, лишавайки ромейската столица от всякакъв шанс за подкрепа.

 

 

Решаващата българска намеса срещу арабите.

   След като опустошават цялата византийска провинция авангардът се насочил към областта Загоре (която по това време била вече българска), където биват посрещнати от българите. В тази среща Михаил Сирийски изрично подчертава, че българите разбили арабите и поради това Маслама поставил двадесет хиляди войници, които да пазят тила му от тях, докато обсажда Цариград (Константинопол).

Част от истинската верига, която е била част от защитната система на Константинопол. На картината се вижда как тя е била използвана.

 

 

   През есента на 717 г. българите достигат в близост до Цариград и блокират арабите. Така обсаждащите мюсюлмани и обсадените ромеи прекарват изключително тежка зима, като много от тях умират от болести и глад. Някои летописци дори споменават, че поради липсата на храна започва и канибализъм в арабския лагер.

    След като зимата минава, в началото на август 718 г. арабите започват да се оттеглят, тогава българите ги нападат и им нанасят съкрушително поражение. Сухопътната войска на Маслама е разгромена, а съгласно източниците жертвите от арабска страна в битката са около 22 000 - 32 000.

 

                                                                                           Битката пред Константинопол. Картина от Васил Горанов.

 

 

   За капак ромеите довършват с помощта на гръцкия си огън изтеглящия се арабски флот, а част от оцелелите кораби са сполетени от буря. Така завършва голямата арабска кампания на Балканите. Другата Арабска армия, навлязла от запад, също бива победена край Поатие от франкския крал Карл Мартел. Броят на бойците не е категоричен, но със сигурност и двете страни са били с много по-малки войски отколкото в битката за Цариград - приблизително 50 000 араби и 20 000 франки. 

                                                                                                                                 Гръцки огън.

 

 

 

Не можем да кажем със сигурност какво е щяло да стане, ако огромната арабска армия бе успяла да превземе великата крепост, но едва ли тогава бъдещето на Европа щеше да бъде светло.

   След благоприятния изход на войната, много автори наричат Тервел "спасителя на Европа", той дори бива канонизиран като свети Тривелий.

 

                                                                                    

“Св. ТРИВЕЛИЙ ЦАРЪ БОЛГАРСКИЙ”

 

 

   Можем смело да заявим, че предците ни са постигнали няколко решителни победи над една от най-силните средновековни армии водена от един от изключително талантлив пълководец.

 

 

                                                                                                                             

Навлизането на османците в Европа.

   Османците започват установяването си на балканите около 1344 г. - 1345 г. те биват поканени като съюзник от византийския император Йоан VI Кантакузин, който води война за престола с Йоан V Палеолог. С помощта на османците, Кантакузин успява да влезе в Константинопол и да седне на трона. В следствие на тази гражданска война в хазната на Цариград нямало с какво да се плати на турските наемници. Те обаче не останали длъжни и си взели своето, като опожарили и разграбили Тракия. Византия се обърнала за помощ към българския цар Иван Александър и към няколко сръбски владетели - Урош, Углеш и Вълкашин. Всичките те отказали на ромеите с думите - “Като дойдат турците против нас, тогава ще се бием с тях.” *( безименната “Българска хроника” от XV в.) 

Цар Иван Александър със сърпугата си Сара-Теодора и синовете си Иван Срацимир и Иван Шишман.

 

 

      След като виждат богатата земя и враждуващите една с друга разединени държави, посещенията на турците започват все повече да зачестяват.

Европа прави опит за коалиция срещу нашественика, но той се проваля, защото точно тогава в годините 1347 – 1351 континентът бива покосен от чума, която уморила половината население! На всичко отгоре конфликтите между балканските държави продължили, продължила и гражданската война във Византия.

 

 

 

Момчил юнак, легендарният борец срещу османските нашественици.

   Един от самостоятелните български владетели по онова време - легендарният Момчил войвода, е един от първите, които започват борба с мюсюлманите. През 1344 г. българинът унищожава османския флот край Абдера и избива върлуващите из Тракия турски банди. Той е притежавал отличителна осанка, османският поет Енвери казва за него, че прилича на минаре. 

Паметник на Момчил в гр. Момчилград.

 

На 7 юли 1345 г. край днешно Ксанти, (което било столица на Момчил!) и по-точно пред главната крепост "Перитеорион" дружината на Момчил е разбита от турци и византийци. Момчил се бие изключително храбро, но загива в боя. Според източниците дори и враговете му се възхищават на неговата смелост и войнствени качества. Съществуват твърдения, че негови наследници са – Вълчан войвода, Вълко Добруджански, Стефан Караджа, Маринчо Страшния.

 

Крепостта на Момчил войвода - в гр. Пирот (дн. Сърбия) е запазена и до днес.

 

 

Всички срещу новодошлите.

   През 1371 г. се събира около 60 000 души обединена войска на сърби, българи и ромеи, която тръгнала да изгони турците, но поради лошата си дисциплина и пиянство е изненадващо нападната през нощта и разгромена. Това се случва близо до тогавашната турска столица Одрин и по-точно край Черномен (дн. Гърция). Повечето от християните биват изклани. Там намират смъртта си сръбските владетели Углеш и Вълкашин.

                                                                                                                             Крал Вълкашин.

 

 

Според Флавио Биондо, Марк Антоний Сабелик и Платина:

   “Българите били най-могъщият народ, който можел да победи турската сила

   и докато те живеели в съгласие дори всичките им врагове накуп не можели да ги надвият. ”

Мавро Орбини пише:

   “Но след като по вина на техните царе се разделили, царството им, което някога било тъй процъфтяващо, напълно се разпаднало.”

   Така същата 1371 г. след смъртта на Иван Александър България е разделена на три части – двамата му сина от различни майки - Иван Срацимир и Иван Шишман управляват Видинското (Срацимир) и Търновското (Шишман) царство, а деспот Добротица, на когото е кръстена Добруджа и който създава единствения български флот се отделя като самостоятелен владетел на Добруджанското княжество. Сърбия след смъртта Стефан Душан през 1355 г. също се разделя на около 10 самостоятелни държави, а Византия – на 4.

  

Цар Иван Шишман.

 

 

 

   След скорошната загуба на християнския съюз, наскоро наследилият трона Иван Шишман се признава за васал на султана. Непосредствено след това двамата братя - Срацимир и Шишман, започнали война. (Ще кажете “гледай ги нашите хубавци…вместо да се бият с турците, се бият помежду си..”, но нека не прибързваме с критиките. Политическите отношения винаги са били сложно нещо, особено в онези мрачни времена. Да стоиш на „горещ трон" и да решаваш човешки съдби едва ли е било проста работа. Срацимир е смятал, че Търновското царство му принадлежи, Шишман също най-вероятно е държал на това, че Видинското му се пада по право и те така…) Шишман побеждава брат си в битката за София, само, за да я завземе няколко години по късно султан Мурад. Афектиран от загубата, Срацимир насъскал влашкия воевода Дан I, с когото имал роднинска връзка, да нападне Шишман. За жалост на Видинския владетел, господарят на Търново убива влашкия му роднина.

   Докато тече братският спор, се заражда нов съюз срещу османците съставен от босненци, сърби, албанци и хървати. В този съюз били формално включени и двамата български царе, но не взели пряко участие в него вероятно заради кръвната омраза един към друг, която прави невъзможно това да стоят един до друг на бойното поле. Така събраната 30 хилядна войска този път победила мюсюлманите край Плочник през 1387 г. След загубата султанът поискал съдействието на Шишман, който бил длъжен като васал да му указва военна помощ. Българският владетел, явно повлиян от загубата на турците, отказал. Като отговор на непреклонността му Мурад I изпраща Али Паша с 30 – хилядна конница, която за нула време опустушава жестоко и превзема голяма част от Търновското царство. След като се разправил с Шишман, султанът отново обърнал глава на запад, където копнеел да отмъсти за поражението си при Плочник.

   Две лета по-късно, през 1389 г., предстои да разгледаме една от последните по-мащабни съпротиви срещи османските нашественици - битката при Косово поле. Армията водена от княза на Моравска Сърбия – Лазар, основно била изградена от сърби, българи и босненци. Тя наброявала от 12 000 до 30 000 души. Значително по-малко от тази на турците, която била от 27 000 до 40 000 души. Милош Обилич, уж дезертьор от сръбската армия, отишъл при султана, като твърдял, че имал важна информация за него. Пуснали го в шатрата на владетеля и той успял да намушка Мурад с камата си, намазана с отрова. Султанът умира, а Милош е посечен от стражите. Наследникът Баязид I поема ръководството на войската. Сръбския княз също намира смъртта си, само че на бойното поле. Битката е запомнена като една от най-ожесточените. За изхода на сражението има две мнения – едното е, че никоя от страните не успява да вземе превес, а другото, че османците побеждават.

 

Битката при Косово поле.

 

Едно е сигурно обаче, че наследникът на сръбския княз се признава за васал на Баязид и че едни от последните християнски войни остават живота си на Косово поле. Нататък се предполага, че историята я знаем, Баязид превзема Търново през 1393 г. - Видин през 1396 г., а Добруджанското десподство устоява до 1411 г.

  

  

   Преди да разберат, че османците са реална опасност за балканите, някои от християнските владетели на полуострова виждат турците като добра възможност за съдружие, което да им помогне да се разправят с омразните си съседи, с които воюват “откак свят светува”. Така султанът умело използва девиза “Разделяй и владей”. Къде с лесни, къде с трудни победи и тук-там някое поражение, османците успяват да завземат окончателно балканите през 1453 г., когато пада останалият „християнски остров" – Цариград (Константинопол).

Стените на Константинопол (дн. Истанбул)

 

 

   Ще Ви изложим последен пример, от който да добиете представа за това каква омраза са таели един към друг старите съперници в Европа. В случая православните християни и католиците.

   При защитата на Цариград последният император Константин XI моли за помощ римския папа, който му праща около 4 000 воини. В замяна на това обаче ромеите трябвало да приемат католицизма. Така василевсът разполага общо с около 9 000 души и здравите стени на крепостта. Византийците приемат много враждебно това решение на владетеля си и някои от тях отказват да се бият - “По-добре да гледаме как се вее полумесеца отколкото да станем католици!”.    

 

   Така е загубена Европа, близо седемстотин години след като Тервел побеждава по-голямата арабска войска. Такъв е резултатът след омразата и войните между съседните балкански държави и между православието и католицизма...

  

   Съединението прави силата… ?