Автор: Цветан Ревански 

Колаж: Калоян Желязков

„Заплакала ми й гората,
гората и планината,
и на гората листето…

- Де го е Индже да дойде,
от робство да ни отърве!“

   Една от най-трудно обяснимите и мистериозни личности в нашата история е може би Индже войвода. Неразбран, противоречив и дори тайнствен. Твърде много различни твърдения има за тази толкова тачена от народa личност.

За него малко изказвания са сигурни, даже мястото му на раждане не е категорично уточнено. Георги Раковски твърди, че той е роден в Сливен, в махалата Клуцохор, от където е и Хаджи Димитър. Петко Славейков пък казва, че видял стара църковна преписка, в която пишело, че Индже е роден в село Доганджа в Източна Тракия, днешно турско.

   Последните твърдения на учените и солидно подкрепени от доц. Милю Петров с изследвано родословно дърво ни казват, че той е от Папазкьой (Попово), община Болярово, ямболско. Баща му Христо е от там, а майка му Пена е от Сливен. По-късно Попово става седалище на Индже. Баща му умира докато той е в ранна детска възраст. Говори се, че е посечен от местния турски бей пред очите на сина си. След трагедията майката се връща в родния град заедно със сина си и се жени повторно. Заради това може би идва довода, че Индже е от Сливен.

   Войводата е роден около 1755 – 1760 г., рожденото му име е „Стоян”. Гениалните победи, които е жънел ни говорят, че той не е бил невеж във войната. Безспорно тук става въпрос за много добър военен ръководител. От къде се е научил на военна тактика има няколко предположения. Най-известните са, че доведеният му баща го изпраща в еничарския корпус или по-скоро, че Индже е отвлечен и закаран насила в еничарската казарма в Одрин. Там Стоян получава прякора си „Индже”, който означава - висок, строен, тънък. Външният му вид явно е бил забележителен.

От еничар до кърджалийски главатар и войвода

   След време отрядът, в който Индже участва се озовава в българските земи, за да преследва разбойници. По пътя, след пререкание, Индже убива водача си и той самият е избран за командир. След това с дружината, която най-вероятно е била предимно от българи, хващат планината и приключенският им път започва.

   Другата по-малко популярна теза е, че Индже е имал връзка с някое войнушко  селище и от там се е научил на военен „занаят”.

   Стоян-Индже живее в така наречения “период на кърджалиите”. През тези години Османската империя е в упадък и налага непосилни за населението данъци, заради което често хората са принудени да хванат ятаган вместо мотика и да се запътят към балкана.

Кърджалийството е описвано от едни като разбойническо движение, което само грабило за собствени облаги. Други казват, че предното виждане е наложено от чорбаджии и подобни хора близки до властта, но всъщност кърджалийството е насочено против османската власт. Истината е най-вероятно някъде по средата.

   Към Индже се присъединяват много хайдушки чети от югоизточна и източна България. Той става „баш войвода”, а байрактарят му Кара Колю „баш байрактар”. Така се оказва с много подвойводи в дружината си и то не какви да е – Вълчан войвода, Ангел войвода, Кара Танас, Добри войвода, Кондо войвода са някои от имената на уважавани български войводи, които са под ръководството на Индже. За период от време по стечение на обстоятелствата Индже влиза към дружината на друг също много голям и уважаван кърджалийски главатар, потурченият българин – Кара Феиз.

Обаче с конния cи отpяд Индже yчаcтва в къpджалийската оpда cамо пpи cъвмеcтни дейcтвия cpещy cyлтанската войска или cpещy отpяди на дpyги къpджалии. Не е съучаствал в опожаряването на български селища в южна България и най-вече в неговия Странджански район – Равна гора.

   Той оставя топлина в сърцата на българите заради добрата си същност и щедростта си. Може би е вършил някакви злини, но не може да се каже, че е бил лош човек. По онова време обстоятелствата не са били леки. Нападал е със сигурност успешно или не - Котел, Жеравна и Калофер. Отново стигаме до разногласие: едната страна казва, че се е разорявало цялото село при нападение, а другата, че Индже и дружината му не опустошавали цялото село, а само къщите на чорбаджиите. Особенно ако откажат да платят искания откуп. Нека не забравяме естествено, че дружината се е нуждаела най-малкото от храна и провизии. Наивно е да се твърди обаче, че между чорбаджийските къщи не пострадвал и някой невинен човек.

Ала е безспорен фактът, че той често взимал от богатите и раздавал на бедните. А в миналото се е смятало, че всички богати са били лоши, а всички бедни – добри. Заради това народът му се отплаща с десетки песни и предания за него и байрактаря му Кара Колю. Освен това има село кръстено на него, всякакъв вид художествени творби, сюжети за филми (неосъществени за жалост), пиеси, „Инджевойводово хоро” и други.

   Великите поети – Пушкин и Чайковски пишат произведения (съответно “Кърджалията” и “Садък паша”), в които се описват герои много оприличаващи Индже. Някои дори твърдят, че става въпрос именно за него. Повечето от българите са добили представа за Индже от произведението на Йордан Йовков. Произведението на писателя е страхотно, но нека не забравяме, че е художествена творба и не отговаря напълно на историческата истина.

Шишането на Индже.

   Много от българите участвали в дружината на Индже освен борци за българската свобода в по-късен етап стават и борци за чуждата свобода, надявайки се, че след това ще дойде ред и на България. Редица от тях участват във въстанията на съседните държави. Хайдут Велко дори е един от най-значимите водачи в първото сръбско въстание. Кондо войвода пък с шестима доверени мъже успява да отвори портите на Белградската крепост при превземането на града и сърбите го имат като свой национален герой. Това говори, че личното облагодетелство не е била целта на буйните мъже.

Индже трайно се устройва в Странджа-Сакар или по-точно в местността Равна гора. Там е люлката на неговите планове и деяния. В тази област по онова време властвали три стари рода – небезизвестните Бимбели от село Факия (за които стана въпрос в друга статия), Узуните от Ичме, днешно Стефан Караджово (Стефан Караджа е потомък на двата велики рода) и третият е полунезависимият Юмер Драза, който имал огромна каменна кула – символ на феодалната му мощ.

Една от големите победи на Индже

Един от примерите за отличната военна подготовка и смелост на Индже и неговите подвойводи, е когато разбива десет пъти по-многобройната войска на Вели ага.

   “През 1799 г. Вели ага съпровождал с армията си търговски керван, който се връщал от Сливенския международен панаир. На прибиране към Цариград направил лагер на богатата Кърклийска равнина до Дервентските възвишения на север от Лозенград. Там е имало много български семейства, които се изселват впоследствие след Междусъюзническата война от 1913 г. Войниците на агата нахлули в тези села, разорили ги и подпалили. Жителите им побегнали из гората. След като се прибрали, султанските войници разпродали ограбеното на търговците, които били с тях и се отдали на пиянство и буйнство до зори. В този момент Индже добре знаел каква е ситуацията в лагера на турците. И тогава недалеч от стана на османците се чул боен сигнал. 

   След него последвала конна атака. В лагера на турците бил внесен смут и по-голямата част се разбягали крещейки: „Индже!”, „Кърджалии!”. Със смела атака юнаците на Индже завладели артилерията на турците и я използвали срещу тях. Войниците на Вели ага още повече се разбягали към близките ливади, но там били посрещнати от въоражени с вили и брадви селяни – настървените жители на опожарените и ограбени села. Настъпила страшна суматоха и сеч. „Не можеше нищо да се разбере – пише един очевидец – само блясъците на размахваните саби и ятагани пресичаха като мълния златистите утринни лъчи и се стоварваха върху главите на обречените…”. За това ни разказва капитан-лейтенант Р. Боев в книгата му за Стоян-Индже.

   В тази битка 600 конника на Индже напълно разгромяват десет пъти по-голямата султанска войска на Вели ага - 6 000 турци. Османският командир знаел, че Индже ги разузнава, но бил високомерен и подценил ситуацията. Така въпреки многочислеността си и много по-доброто си снаражение и той оставя живота си при Дервентските възвишения. Помогнали и изненадата, за която както казах било подсказано на Вели, но той я пренебрегнал, помогнали и моралът и смелостта на българите. Мисълта, че ще се изправят срещу народния мъчител със сигурност е действала настървително.

   След тази бляскава победа Индже продължил на юг. Завладял Лозенград, Чорлу, Силиврия, Азатлий и продължил към Истанбул. Турците му отговорили като изпратили многочислена войска, която го спряла. Индже бил принуден да се върне в България.

Отричаният Странджански бунт

   Някои учени в миналото отказват да признаят съществуването на този бунт, но все повече сведения до наше време доказват, че такова събитие е имало. В югоизточна България недеволната селска маса разпалва бунт, наречен още „Странджанска буна”, в която Индже взима дейно участие заедно с големите местни български родове като Бимбелите и Узуните. Това се случва около Илинден (по стар стил Илинден се е празнувал през юли) 1803 г. Те заедно побеждават султанския наместник Юмер Драза и след тридневна обсада превземат и запалват кулата му в селото Караеврен (дн. Близнак). В тази битка умират около 600 души на Юмер Драза. Отделни въстанически отряди пък обсаждат няколко черноморски градове, но неуспешно.

   Този бунт е описан в множество фолклорни песни и предания, те не се появяват от нищото, а за отделните битки през него има и документи.

Борбата извън родината

   Един ден Индже отишъл да събира данък в село Урумкьой (дн. с. Индже войвода, Бургаско), но кметът на селото прострелял и ранил Стоян-Индже. Преданието гласи, че местният наместник го улучва през ключалката и избягва през тайни пътища, заради което не попаднал в ръцете на Стояновите момчета. Другарите на Индже го отнасят да го лекува леля му Кера в с. Попово. В следващите години османската власт набира сила и овладява ситуацията в Странджа. Индже и неговите момчетата са изтласкани и длъжни да забягат към Влашко. Освен тях и огромни маси от българи бягат на север от репресиите и злодеянията на османците. Стоян-Индже се установява в гр. Яш (дн. Румъния), който тогава е столица на Молдова.

   Че славата на Индже е голяма се разбира от гласуваното му голямо доверие в Молдова. Той става командир на хиляда души! Бил е капитан, гвардейски командир, членувал е в организация за освобождение на балканските народи. Участва в Руско-турската война от 1806-1812 г.

   Инжде там се жени за българка и с нея имат син. Заедно с хиляди българи и гърци организират завера с цел освобождението на Гърция, а след това и на България. Поради няколко големи конфликта плановете пропадат и турска войска навлиза в дунавското княжество. Героите са нападнати от значително по-голяма турска войска на река Прут около село Скулени близо до град Яш. Преди битката Индже изпраща с лодка съпругата си и сина си на отсрещния руски бряг. Част от войниците също са оставени свободно да се прехвърлят на безопасната страна. Други обаче остават да се бият до края.

Битката при Скулени.

Индже капитан е един от тях. Той заедно със своите  юнаци посрещат неприятеля, за което се прощават с великия си земен път. След няколко часа неравностоен бой въстаниците са погубени. Очевидци на битката - гъркът Й. Филимон и англичанинът Томас Гордън, пишат, че Индже загинал cъc cъбя в pъка, заедно c дpyгите завераджии и показал “безпpимеpен героизъм”.

   Животът на Индже е изключително богат и изпълнен с много приключения, които трудно биха се описали само в една статия. Това е безспорно една велика личност възпята многократно от народа, личност истински достойна за възхваляване. Битката при село Скулени до река Прут е последният подвиг на легендата, върхът на неговия безцеремонен героизъм. Това е венецът на жертвоготовността за свободата на България.