Автор: Иван Станков

Колаж: Калоян Желязков

   Така патриархът на българската литература Иван Вазов точно описва съединистката акция - акция на непоколебимите и неистово дръзките българи, обгърнати от светлия идеал на националното обединение.

   Съединисткото дело, без хиперболизиране, може да се нарече най-българското самостойно дело, извършено без външна намеса, което е признак за непреклонността на български народ, изкачил първото „стъпало“ към бленуваното национално обединение.

   За да разберем същността на това велико дело, трябва да разгледаме как се е зародил мотива за него у българския народ. „В началото бе Сан Стефано“. Макар и без българска депутация, там се роди младата българска държава, а народът отново е озарил поглед към светлите бъднини на едно възкръснало държавно великолепие. Договорът, за жалост е прелиминарен и еуфорията трае кратко, защото няколко месеца по-късно започва заседаването на „концерта“ в Берлин, където германският канцлер Ото фон Бисмарк е събрал политическия елит на Европа за да „ревизират“ импозантната млада българска държава. Така на 1 юли 1878 г. с подписите на европейския нобилитет в Берлин се извършва несправедлив „диктат“ срещу един изстрадал и един погубен от надеждите си народ. Българската държава бива разделена, като на юг от Стара планина, по чл. 13 от Берлинския договор се създава автономна област с християнско правителство и народна милиция със седемгодишен живот, останала в историята като Източна Румелия. Точно в нея започва ембрионалното развитие на съединисткия акт.

• Източна Румелия – административна и политическа уредба.

   Съгласно договора една международна комисия пристига в Пловдив за да изработи Органически устав, по който трябва да се управлява областта. В състав от представителите на Австро-Унгария, Русия, Франция, Англия, Германия и Турция започва заседаването по изработването на закона и след за три месеца на 14 април 1879 г. успява да завърши императива, срещу който българското население в Южна България така язвено се възпротивява поради откъсването от своите братя българи отвъд Балкана. Уставът е с либерален характер. Учредява се Областно събрание със законодателни функции, като 36 от членовете му се избират пряко от народа, 10 са там по право, а останалите 10 са назначавани от генерал-губернатора. Управлението е разделено на 6 дирекции, като Съветът на директорите образува правителство, а избирателен ценз липсва.

   Фактически гражданските права са гарантирани, аналогично с Търновската конституция в Княжеството. Въпреки намеренията на Османската империя да постави турски гарнизони там, ултиматума от българите за немедлена защита с оръжие разбива турския план още в зародиш, благодарение на мемоара до Високата порта от бъдещия министър-предстедател Иван Ев. Гешов и един от създателите на Българското книжовно дружество Марин Дринов. За първи генерал-губернатор е избран сина на Стефан Богориди - Алеко Богориди (Паша). Изборите на 7 октомври (ст. стил) 1879 г. избира 32 българи и само 4 чужденци, а Камарата се открива тържествено на 22 октомври от Алеко Богориди. В Румелия обществено-партийния живот се развива доста по-умерено отколкото в Княжеството. На политическия фронт се изявяват две партийни структури. Народната партия, в която членуват големи имена като Ив. Ев. Гешов, Вазов, Константин Величков. Опозиционната на нея Либерална партия също експонира достойни представители на българската интелигенция в Румелия като д-р Странски, д-р Чомаков и Иван Салабашев.

   Докато Народната партия е с русофилски характер, но въпреки това с лозунга за съединение, опозиционната Либерална партия, с афинитет към губернатора Алеко Паша и изявява лека опозиция срещу управляващата. Разпалването на партийните страсти ескалира, когато П. Каравелов и П. Славейков, прокудени от София по време на „Режима на пълномощията“ пристигат в Румелия и започват да разпалват борбата срещу народняците чрез множество беседи с млади хора, приканвайки ги към промяна. Това дава резултат и през 1883 г. либералите взимат властта. Вече в опозиция, народняците преминават към директните действия и открито приканват към обединение. Това дава успех-организират се митинги не само в Румелия, но и в София, а управляващата Либерална партия е обявена за „казионна“. Следващата година е повратна за румелийци, защото 5-годишният мандат на Алеко Богориди е приключил, а мястото му заема неговия сектретар Гаврил Кръстевич, който при отказа от Русия да одобри бъдещия акт, започва постепенно да укрепва столицата на Румелия икономически и социално, като „народняци“ обявяват, че „за съединение не е дошло време“, поради което е обявена като „лъжесъединистка“.

• Дипломатически сондажи преди обявяването на акта

   След неуспеха на въстанието в Кресна и Разлог от 1878-1879 г. и временото уталожване на дейността на комитетите „Единство“, българското правителство на Княжество България търси дипломатическото решение по казуса „Източна Румелия“. За това спомага много и българският княз Александър I. Обикаляйки Европа, той се консултира с висши държавни сановници като външния министър на Австро-Унгария граф Калноки и император Франц Йосиф. Повечето европейски лидери дават условно съгласие, ако това не доведе до война с Турция, но тези сондажи не благоприпятстват с подкрепа. Дипломатическите афери „удрят на камък“, затова се налага населението да е военно и психически подготвено за бъдещия триумф. През април 1884 г. Гешов и Христов са изпратени на дипломатическа мисия в Лондон, Париж и Виена, за да проверят дали има „почва“ в Европа за обединението на българите.

   Въпреки хладнокръвието на европейския елит, българският народ не губи надежда и все по-усилено се готви за предстоящото дело. Изоставена от Народната партия, идеята не угасва у българите в Румелия и така младежи, революционери, учители, румелийски български офицери са включват към един нов комитет, граничещ с величието на БРЦК, а неговия създател е точно негов съвременик - самоукият овчар Захари Стоянов, който заедно с негови съратници като Д. Ризов, Н. Генадиев, А. Ляпчев, майор Р. Николов, майор Д. Николаев и други създават БТЦРК (Български таен централен революционен комитет). Започва издаването на комитетския вестник „Борба“, където чрез своите статии Захари Стоянов остро критикува „този абсурд“, наречен Източна Румелия. Уставът е създаден от „медвенския летописец“, като чл. 1 от програмата определя целта на комитета: “Българският Т. Центр. Революционен комитет има за цел окончателното освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие“. За да повдигнат народния дух, те организират честване паметта на загиналите национални герои (Хаджи Димитър, Георги Бенковски, Христо Ботев). Но едно събрание ще остане паметно в историята на съединисткото дело и то е в с. Дермендере (дн. Първенец) на 25 юли 1885г., където се избира нов състав на комитета (З. Стоянов, Ив. Андонов, Д. Ризов, Ив. Стоянович-Аджелето, капитан К. Паница) и се променя първоначалния курс на комитета, който се преориентира от Македония към Румелия, под презумпцията, че действията трябва да се степенуват. Събитията в Румелия се развиват с шеметна бързина, като изпреварват решенията на Комитета.

Състав на БТЦРК (от ляво на дясно – капитан Коста Паница, Ив. Стоянович – Аджелето, Захарий Стоянов, Ив. Андонов, Д. Ризов)

• Актът на съединението

   На 2 септември 1885 г. в Панагюрище става вълнение, където трима младежи излизат на главната улица с развято знаме и скандират „Да живее Съединението“. На 3 септември З. Стоянов заминава за Пазарджик, а БТЦРК взима решение акцията да се извърши в Пловдив на 5 срещу 6 септември, като майор Николаев е трябвало да обгради с възстанически чети конака от Голямо Конаре, Чирпан и Станимака. На 5 септември председателят на БТЦРК чете прокламацията за съединение: „Братя! Часът на нашето съединение удари!..“. През нощта на 5 срещу 6 септември пристига Голямоконарската чета, водена от Чардафон Велики (П. Тишков), а след нея пристигат и станимашките въстаници. В 4 часа сутринта майор Данаил Николаев повежда войската към резиденцията на губернатора. Когато, заедно със З. Стоянов и Ив. Андонов, събуждат Гаврил Кръстевич и му съобщават, че е свален, той отговаря: „и аз съм българин“. На 6-ти сутринта целият град е на крак.

   Сформирано е Временно правителство под председателството на д-р Странски и други дейци от БТЦРК. Еуфорията изпълва цял Пловдив, а френетичните слова „Да живее съединението“ багрят цялата радостна атмосфера. Правителството изпраща телеграма до българския княз, че Съединението е провъзгласено „в името на Ваше Височество“. Със заповед е обявено военно положение на всички резервисти от 18-40 годишна възраст. Князът получава телеграмата във Варна и бързо се свързва с министър-председателя П. Каравелов в Търново и заедно с председателя на Народното събрание Ст. Стамболов се отправят към Пловдив, където са посрещнати триумфално. Новината за Съединението достига и до Североизточна България, а радоста е всеобща. Всички градове организират митинги. Временното правителство предава властта на българския княз с което промяната е извършена благополучно. На 8 септември в Търново пристига Александър I, където го очакват П. Каравелов и Ст. Стамболов. Тук той издава манифест към българския народ, с който приканва към защита на „святото дело“. Първата победа е постигната, а правителството тръпне в очакване на международната реакция.

Литография на Николай Павлович

 • Дипломатическа защита на Съединението.

   Събитията в Пловдив не са голяма изненада за Великите сили, като европейската дипломация отдавна е убедена в намеренията на българите да обединят Северна и Южна България. На първо място кабинета на Каравелов се стреми чрез дипломатически сондажи, да убеди Русия да подкрепи Съединението, но то пропада в зародиш. Това се дължи до голяма степен и на влошените отношения между Александър I и Александър III. На 10 септември в София пристига телеграма от руския дипломат Влангали, в която се нарежда военният министър Кантакузин да подаде оставка и да отзове в Империята всички руски офицери. Кабинетът разбира окончателната оценка на Руската империя по съединисткия казус. Веднага след Съединението Османската империя се проявява като изпраща турски гарнизони да окупират Кърджалийско, а правителството праща нота до Великите сили, че ще се възползва от правата си по Берлинския договор. Така поставено турското правителство затихва. В Сърбия и Гърция реакцията е много по-остра, като страховити ултиматуми са отправени към Македония, а Сърбия на крал Милан откровено изявява претенции към нея. Той свиква Скупщината и обявява мобилизация. Причината е подсилването на младото княжество и денивелацията в силите на Балканите. За разлика от тях Румъния и Черна гора не се противят на акцията, а Румъния дори изразява съчувствие към него. Въпреки тревожните сигнали, българското правителство не губи самообладание. След оставката на Кантакузин за военен министър е назначен капитан Константин Никофоров. За да не пропадне делото се налага либералния кабинет да преустанови въстаническите действия в Македония, като иначе би попаднала в по-кризисна ситуация. На 11 септември между Виена, Берлин и Петербург е постигнато споразумение за свикване на общо съвещание в Цариград по българския въпрос.

   На 12 септември лорд Солзбъри нарежда на английския посланник в Цариград У. Уайт да настоява за признаване на Съединението под формата на лична уния, което дефакто не нарушава Берлинския договор, а назначава княза за генерал-губернатор. През това време кабинета на Каравелов изпраща делегация до Александър III, водена от митрополит Климент (Васил Друмев), Гешов, Д. Тончев и Д. Папазоглу. На 20 септември са в Копенхаген, където в този момент се намира руския император, който при молбата за покровителство отказва подобна закрила и обвинява в прибързаност действията в Румелия от началото на септември, но откликва „за разединение и дума не може да става“. На 26 септември Гешов пристига в Лондон и започва да разпитва за британското становище по българския въпрос. Официалната позиция на Англия е, че ще подкрепи Съединението, ако България следва нейните съвети. През това време се правят неуспешни опити да се споразумеят България и Турция. Успоредно с това във Виена е изпратен Григор Начович, който изтъква пред външния минисър граф Калноки предимствата на Съединението. Частичен успех е постигнат тук, като Калноки уверява Начович, че дуалистичната монархия не е против Съединението. Княз Александър изпраща писмо до сръбския крал Милан, но въпреки приятелската интонация, писмото не достига до неговите ръце, поради отказa му да го получи. Преговори за свикване на конференция в Цариград текат, а напрежението на Балканите ескалира. Сърбия издига призиви за „Сръбска империя“, Гърция желае да спаси „застрашена Македония“, но на 2 октомври посланиците на силите декларират суверенните права на султана и осъждат Съединението.

   Налягането не спада, а дипломатическата офанзива от Белград към Княжеството не спира, но българския кабинет благоразумно изчаква решението на Великите сили. Англия посреща решението на трите империи да се свика конференция резервирано, но все пак приема участие. Така на 24 октомври 1885 година в Топханенския дворец е открита конференцията под председателството на Саид паша. Още на първото заседание турският външен министър излага желанието си за връщане на статуквото на Балканите. Това негово решение подкрепя и Нелидов по време на второто заседание на 25 октомври. Почти всички делегати подкрепят тезата на Нелидов освен английския представител У. Уайт, който под инструкциите на лорд Солзбъри успява успешно да „протака“ дебатите и да акцентира върху въпроса за състоянието на румелийци. Конференцията не постига очаквания успех, а това научава и крал Милан, който вече загубил алтернатива преминава към решителни действия. Великите сили не се опасяват от бъдещата война между България и Сърбия, защото тя ще се локализира на Балканите. След дипломатическата защита на „свещения акт“ е ред на военната защита негому.

   Така на 14 ноември 1885 г. започва Сръбско-българската война. Първото предизвикателство, истинският начин да се покаже дали българите заслужават да бъдат обединени под общ флаг, герб и граница. Шансовете са за сърбите, а крал Милан планува да си пие чая в столицата ни. За да предотврати това българската армия извършва нечуван от десетилетия наред поход от турската към сръбската граница. Сравняван с походите на Наполеон и Александър Македонски, българите чрез своя магнетичен порив успяват да достигнат на бойният фронт само за два дена. И макар предварителното „погребение“ на българската армия преди войната със Сърбия, която притежава по-голяма, по-добре обучена и по-добре оборудвана армия, Сливница, Гургулят, Три уши, Брезник, Видин, Драгоман, Нешков връх и много други показват, че макар и с рекрутирани ученици, студенти и млади родолюбци, младата българската армия бива покръстена в бойна слава за десетилетия напред, а кръвожадна Сърбия разбира, че не само с оръжие и брой се печелят битки, а и с дух, вяра и любов към родината.

   Само за 15 дни армия ни триумфира над сърбите, като инверсията във войната достига до там, че малко преди Ниш, бойният устрем е спрян с ултиматума на граф Кевенхюлер-Меч до българския княз Александър, който заплашва, че ако българската армия продължи към Ниш, ще настъпи австро-унгарската интервенция. България излиза от тази победоносна война с 700 убити и 4500 ранени, но самият факт, че при липса на висше офицерско присъствие (като изключим майор Д. Николаев) българската армия успява да помрачи имперските амбиции на западната ни съседка. Бойните действия приключват на 27 ноември, а месец по-късно е подписан и Букурещкия мирен договор на 19 февруари 1886 година. Едва на следващия месец, на 24 март 1886 година посланниците на Великите сили в Цариград подписват т. нар. Топханенски акт, с който се урежда персонална уния между Княжество България и Източна Румелия. Макар и в такъв вариант, Съединението е завършено успешно.

Пощенска картичка, описваща заминаването на българските войски от турската на сръбската граница-1885 година.

   Съединението на Княжество България и Източна Румелия е едно от най-трудните изпитания пред българския народ, поради факта че е имал дързостта да се опълчи на един международен договор, зад който стражуват Великите сили и въпреки предварителните „погребения“, които му устройват Великите сили, българинът доказва не само, че е роден да воюва, но и че е роден да побеждава, а тази победа отваря „трънливия“ път към националното обединение.

Използвана литература:

1) Станев, Н. История на нова България. София, 1943.

2) История 1991 История на България. Т. 7. София: БАН, 1991.

3) Стателова, Е., С. Грънчаров История на нова България 1878-1944. Том 3. София, 1999.

4) Пантев, А. Исторически паралели. София, 2011.