Автор: Иван Станков

Във времена на робство гласът на будните се заглушава, но шепотът на геройски загиналите бавно си пробива път през съзнанието на угнетения ни народ. В такива времена се ражда и буйният нрав, безкористният родолюбец и способният предводител Петко Киряков, останал в историята като капитан Петко войвода и чиито житейски страници предстои да разгърнем.

1. ДЕТСТВО И ФОРМИРАНЕ НА МИРОГЛЕД

Петко Киряков Калоянов се ражда през 1844 година в западнотракийското село Доганхисар( дн. Северна Гърция), което през епохата на Възраждането се славело с висок коефициент на българско самосъзнание, макар и близостта си с гръцките асимилаторски околности.Фактът, че селото е разположено в полите на Родопа планина е показателен. Все пак там е ареалът в който са се издигали големите титани на съпротивата и еманципацията от централната власт. Като започнем от развитието на тамошното княжество на Иванко, през деспотството на Алексий Слав в Родопско-Пиринската област 1207-1230 и дейността на Момчил войвода 1344-1361, който е и истинска еманация на свободния порив на българите. Още не е заглъхнал  „шумът“, който прославеният Ангел Кариотов, познат още като Ангел войвода, е създал в Родопите и при който винаги първата глътка въздух в Родопа планина носи усет на революция. В такава атмосфера е заченат и Петко войвода, а целият този наслоен в неговото подсъзнание свободолюбив „барут“ ще избие в последствие.На ръст е висок, с едър кокал, но пъргав, която обяснява и ловките му спасявания от напрегнатите ситуации.Елементарна и начална грамотност получава в родното си село при даскал Лефтер, където се научава да чете и пише на български и даже усвоява и гръцки. Майка му Груда е представителска на известния в Тракия род на Калояновци, а неговият баща се казвал Кирко Каракиров. Те са били многолюдно семейство с 9 деца, което за онази епоха не е било нещо необичайно. Петко израства с амбициите да продължи образованието си и да навлезе в дебрите на науката, но едно събитие определило целият му житейски път нататък. Това е смъртта на неговият брат Матю, който е бил аргатин-овчар при турския чифликчия Мехмед Кеседжи (идва от кеседжия-главорез) бей. Поради будният си характер и непоколебим дух, той станал жертва на турски главорези, които убиват него и братовчед му Вълчо и ги хвърлят в реката, а при гледката на мъртвия си брат, целият мироглед на младия Петко изживява една метаморфоза като жаждата за мъст излиза на преден план за сметка на образованието. Пътят на младият войвода е открит, очакващ нова вълна на справедливост. 

2. ХАЙДУШКИЯТ ПЪТ Е ОТКРИТ

През 1861 година на връх Гергьовден той, заедно със свои млади саратници, сформира чета от 7 души и я повежда към Балкана, като първоначалната им задача е да отмъстят на Мехмед Кеседжи бей.  На 16 юни 1861 година настава битка срещу турска потеря, която те разбиват, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. Това всява смут у османците, които започват да гледат на сериозно към новосформираната чета. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им придобива легендарен характер. През януари 1863 година една потеря от 130 заптиета и башибозук открива и обсажда деветимата хайдути край село Исьорен в Еноската кааза. Двама падат убити, а войводата Петко Радев (Кючук Петко), Комньо Стоянов и Стоил Атанасов са ранени, пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. За турците това е тържество, като вземат мерки да се известни „великото“ залавяне. Хайдутите организиратбягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Канлъкуле“ (Кървава кула), днес известна като Бялата кула. След като устояват на изтезанията и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиетата и с хитрост успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени. През 1864 годинавъзродената чета започва серия от сражения, като при крепосттаБуруград,езерото Буругьол, Ксантийско, в планината Саръкая, Маронийско. Четата жъне успехи и успява да даде сериозен отпор.Одринският валия, обезпокоен от тази бунтовна проява, изпраща срещу четниците Осман ага, бинбашията, който е победил и самия Ангел войвода. Въпреки че има многочилено превъзходство и факта, че подценява младият бунтовник, Осман е опозорен от Петко войвода, а пашата го хвърля в затвора. В рамките на 1 месец следват и успешни сражения с османците в планините Карлък и Шапкъна, осеяни с успехи за храбреците.

3. В ЕМИГРАЦИЯ 

През 1863 година Войводата е заловен, но успява да избяга и през 1864 година се озовава в Атина и 1 година, като посещава тамошното военно училище. Тук предприема една акция в Македония, целяща съвместен бунт, заедно с критяните, но планът се проваля в зародиш.През 1866 година е в Италия, където се среща с бъдещия предводител на „червените ризи“ и един от обединителите на модерна Италия Джузепе Гарибалди. Оттам, заедно с него организират чета от 220 италианци и 67 българи и заминава да се бие на Крит срещу турците. Там ръководи чета и оставя много добро впечатление на местните като смел и храбър предводител. След кървавото потушаване на Критското въстание(1866-1869) се скита из Александрия, Марсилия и Атина, където апелирана към своите сънародници за целокупно освобождение.Събира чета и от Атина заминава към беломорския бряг, като по пътя имат едно премеждие с турския гарнизон в крепост Сир на остров Лесбос. 

4. ДЪЛГООЧАКВАНОТО ЗАВРЪЩАНЕ

През юни 1869 година стъпва отново на българска почва и моментално се възобновяват сраженията с турската жандармерия в Дедеагач, Енос и Кешан.Тук най-вероятно е първата му женитба с гъркинята Елена от Кешан, коятого дарява със син или дъщеря, но я изоставя, защото не пази неговите хайдушки тайни. През 1873 година четата се превъръща във въстаническа, като лично Войводата пише устава (23 април) и се създава печат с надпис „Тракийска Родопска българска дружина“. С този акт четата се превръща в централизирано и координирано звено, като с това тя става и сигурен признак в нейната непоколебимост и организация. В периода 1875-1876 четата бележи славни победи над турците, като в повечето случаи четата е превъзходжана 10 пъти повече от вражеската редовна войска, като в планината Чандърда, Еноско, юнаците отблъскават 120 турци, като те наброяват15 четници. Това освен че е проява на храброст, но и на много добре подготвена стратегия и добър подбор на местности. Подобни сражения Петковата дружина води и в Димотишко, в Кърджалийско с башибозука и в Гюмюрджина. При Дедеагач в, знак на съпричастност, четата се намесва в работите на немеца Хумберт, който експлоатира и репресира своите работници, а от последвата схватка между Петковите юнаци и 2000-тетурски щика, за пореден път волята и умелото ръководство възтържествуват над безприцелното впускане на маси хора, с много нисък морал. През тези хайдушки ходини едно място място остава много съкровенно за младия войвода и то е Мароня, останала в историята като „Свободна република Мароня“, а в народните балади за Петко войвода, градът е възпяван като негова столица. Точно в нея те влизат на 11 май 1875 година като освободители, след като разгромяват ордата на Джафер ага. Там се разпореждат с олигархическите порядки там, като изгарят лихварските книги и арестуват нескопосания отровител Калън Тома. По време на Априлското въстание от 1876 година, четата на предприема активни действия с цел да опазят тамошното население от турските зверства, надявайки се дипломатическия отзвук на въстанието на донесе този блян, за който той и неговата чета хайдуклуват и се борят.

http://tervel.org/ea2407b8-a5a3-4429-b014-32deffa6de63" class="s12" style="width: 254px; height: 191px;">

5. ДЕЙНОСТ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА

Подновяване на дейността на четата настъпва с избухването на Руско-турската освободителна война (1877-1878).На 15 март 1877 година в планината Чобандаг става първото сражение между въстаническата дружина и турците, като 1 ден преди руските войски да форсират Дунава четата разбива и един кърагаларин от Фере. До края на годината четата наброява 300 души и активно действа в тила на турската армия, като обезоръжава цели войскови части и пази населението от метежи и изтъпления на бегълци и ренегати („мажири“). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските части и установяват превъзходството си над тях.В края на декември 1877 година четата влиза в„сакралния“ за тях градМароня и освобождава града и околния район от турска власт.Посрещнати са като герои и са изпратени с акламации.До сключването на Санстефанския мирен договор на 19 февруари (3 март н. ст.), българската власт е налице в Мароня, но след него, градът остава извън границите на България. Градът е спасен от опожаряване по много интересен начин. След като са предадени от гръцкия поп Филип се изтеглят в града, който е обсаден от двамата паши Хасан и Яхия, но когато откриват огън по турската армия, те остават с предубеждение че биват атакувани от руски солдати и мигновенно отстъпват.За нещастие падат и 10 мирни жители на града, сред които най-вече са жени и деца. В Доганхисар руснаците възлагат на четата охраната на християнското население в Беломорието и Родопите от турски, башибозушки и дезертьорски формирования на британския агент с дипломатическо прикритие СтанисласСенклер,нарекъл се Хидает бей.Останалият в историята „Родопски метеж“ започва през февруари 1878 година с участието на останките от армията на Сюлейман паша, разбита от руснаците в битката при Пловдив (месец по-рано) и турски дезертьори.Първоначалните средища на погромите са Беломорието, районите на Кърджали и Ахъчелебийско (Смолянско). Впоследствие размириците се разрастват и в Западните Родопи. С подкрепата на Великобритания османската дипломация използва метежа като аргумент за ревизия на границите в Тракия, наложени със Санстефанския мирен договор.Към октомври метежът е потушен от руски войски с помощта на български чети начело с Петко войвода.Четата продължава устрема си към Средните Родопи. Следват и сражения при „Момина вода“, Ешекулак и Караманджа. До март 1879 г., четата сепремества в Средните Родопи, след това настъпва към Хасковско, за да предотврати опитите за размирици от кържалийските фанатизирани съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт (създадена е Търновската конституция и е избран новия княз), четата е разпусната, преминала през 18 години неуморна борба срещу угнетителите. 

6. ПЪРВИ ГОДИНИ В НОВООСВОБОДЕНОТО КНЯЖЕСТВО

През 1879 година, заедно с генерал Скобелев заминава за Русия, където като награда, лично от император Александър II, получава орден„Георгиевски кръст“ за деен принос във войната, чин „капитан“ от руската армия (още като войвода той носи това звание в неформалното му значение на „главатар“) и имение в Киевска губерния(160 000 декара), но носталгията по родината не дава спокойствия на беломорския герой. Скоро той продава имението си и се завръща в родината. Не е приет в Източна Румелия, което го кара да се премести във Варна, където има голяма колония бежанци от родната му Тракия. Там се жени за втори път за представителката на преславния котленски род на Георги Мамарчев, а именно Рада Кравкова. Във Варна, като истински радетел и човек, който е посветил живота си на тракийските българи, през май 1896 година той става един от основателите на тракийското дружество „Странджа“, която защитава интересите на тракийските българи, откъснати от естествената им среда и очаквайки по-добро и справедливо бъдеще. Приносите му за Варна не свършват тук. Той е и сред основателите на Демократическата партия, която ще представя на политическата сцена невероятни политици като Петко Каравелов, Александър Малинов, Андрей Ляпчев и други. През 1885 година, след Съединението, организира граничната защита в района на Чепеларе. 

7. ОКЛЕВЕТЯВАНЕ И ИНКВИЗИРАНЕ 

Изповядвайки русофилски убеждения, той не одобряваполитиката на Стамболовото правителство (1887-1894) и отказва да стане губернатор на Варна. През 1891 година е заподозрян, че готви атентат срещу всесилния премиер Стамболов. Следва обиск на неговия дом от неговия стар познайник и тогавашен градоначалник Спас Турчев, който неохотно заграбва спестените от войводата след продажбата на имението си 110 акции, равняващи се на 44 000 златни лева, които той е подсигурил старините си. След това е изтезаван в крепоста Ичкале и после интерниран в Трявна. След падението на Стамболовото правителство (18 май 1894 година) той се завръща във Варна.

8. ПОСЛЕДНИ ГОДИНИ И КОНЧИНА

В последните си години, капитан Петко извършва една „лудория“, която изумява много хора. Едно от първите действия на либералното правителство на д-р Васил Радославов е да сключи заем за откупуването на южнобългарските железници, но премиерът сключва тази сделка с виенските банкери, които определят изключително висока лихва. Това предизвиква протест сред населението, а Петко Киряков освен че се подписва във вестниците за протест, изработва и едно черно знаме с надпис „Погребаха България“ и го забива лично на своя дом, фигурирайки като елемент на негодувания и представлявайки удивление у неговите съграждани. Но и едно такова черно знаме се извисява над неговия дом не след дълго. На 7 февруари 1900 година, ненавършил 55-годишна възраст „Новий Крали Марко за Одринския край“ безшумно напуска земния свят. Но не безшумно е и неговото „изпращане“. Неговите съграждани са направели погребението му, освен чрез траурната атмосфера и емоционалните сбогувания, те го правят тържествено, в смисъл, че и в смъртта си Петко Киряков ще тържествува над османлиите и ще покровителства тракийските надежди.

​Капитан Петко войвода не е сред стандартните ни национални герои. Той преминава за тези 55 години в премеждия и изпитания, които малко хора биха приели хладнокръвно. Почти половината от земния му път преминава през Балкана. Жънейки куриозни победи и създавайки приказката за човека, комуто „куршум не лови“(все пак има 33 рани и нито 1 смъртоностна), той се превръща в събирателен образ на народния герой, безстрашен юнак, но и справедлив войвода, който осъзнава, че неговата мисия от лична мъст се е превърнала в закрила на народната воля. Той е един истински идеалист, като аргумент за това е и неговият любим литературен герой –Жан Валжан(„Клетниците“ на Виктор Юго). Днес си спомняме за него като човекът който успя да разбуни митовете за покорната „рая“ и човекът, който не се поколеба да загърби своята младост заради младостта, която ще изживее поколението след него в бъдещото свободно Отечество. 

Използвана литература:

1) Хайтов, Н. Капитан Петко войвода. София, 1981.

2) Попконстанинов, Хр. Петко войвода – бранител на родопските българе до 1879 год. Черти от живота му.

3)Тодев, Ив. Кой кой е сред българите XV-XIX в. София, 2000.

4)История 1991: История на България. Т. 7. София: БАН, 1991.